Как AзГ се превърна в "партия на надеждата" за много германци и кошмар за Мерц?

Една забележка се открои с обезпокоителната си яснота, докато германският естаблишмънт се опитваше да се справи с триумфа на крайнодясната партия "Алтернатива за Германия" в Саксония-Анхалт. Томас дьо Мезиер е ветеран политик от Християндемократите, който участва в източногерманската политика още от обединението на страната през 1990 г. Той е бил началник на кабинета на Ангела Меркел, а по-късно и неин министър на вътрешните работи по време на миграционната криза през 2015 г. и се бори с "Алтернатива за Германия" (AfD) от самото ѝ създаване през 2013 г. Включително чрез ариергардни действия за отблъскване на партията в саксонския град Майсен, избирателния район, който той представляваше в продължение на 12 години. Така че, по време на кръг от критики в германския еквивалент на Newsnight, докато се сумираха резултатите, дьо Мезиер предположи, че за много избиратели AfD вече се е превърнала в "партията на надеждата". Това може да изглежда като дразнещо или дори леко еретично изявление за голяма част от елита на страната. И все пак, това стига до същината на централен парадокс в резултата от изборите. AfD е категоризирана от службите за сигурност в Саксония-Анхалт като "определено дясно екстремистка". В редиците ѝ има хора, които безсрамно общуват с организации, забранени за агитация срещу бял национализъм. Манифестът ѝ за тези провинциални избори, написан от спътник на вирулентното идентитарно движение, който държи халба с руска армия в офиса си, беше най-радикалният досега, гордо декларирайки етнонационалистическа програма и обявявайки война на самата съвременна култура. И все пак анкетата ясно показва, че повечето от избирателите, които се обърнаха към AfD в неделя, трудно биха могли да бъдат описани като хора с екстремистки възгледи. По-голямата част са притеснени за собственото си финансово положение. Около 80% казват, че се притесняват, че вече не могат да поддържат стандарта си на живот, а 89% казват, че цените са се повишили до степен, че вече не могат да плащат сметките си. Нещо повече обаче, те са обединени от почти универсалното усещане, че социалните промени излизат извън контрол в тяхната провинция и страна. Малко над 90% казват, че са сериозно загрижени, че "толкова много чужденци живеят в Германия", а 85% казват, че се притесняват, че "начинът на живот в Германия се променя твърде много". Най-големият обединяващ фактор, споделян от 97% от избирателите на AfD, е убеждението, че AfD "е разбрала по-добре от другите партии, че много хора тук вече не се чувстват в безопасност". Това се натрупва в нещо много по-широко от обикновен протестен вот. Това е доказателство за дълбоко чувство на разочарование от конвенционалната политика, нейните нарушени обещания и очевидна безпомощност пред лицето на това, което поддръжниците на AfD виждат като икономическа стагнация, социални катаклизми и насилствена имигрантска престъпност. AfD канализира, разпалва и артикулира това раздразнение, превръщайки го във всеобхватна критика на уж нещастната управляваща класа, която вече не признава нуждите и интересите на обикновените германци, камо ли да се стреми да ги адресира смислено. Също толкова важно е, че партията предоставя на своите поддръжници чувство за забавление и споделена позитивна идентичност, като мобилизира предишните негласували и повишава избирателната активност до изключителните 77,8% - най-високото ниво след обединението. Местните митинги са като миниатюрни летни фестивали, с безплатна наливна бира, безплатни наденички на барбекюто, лъскави сребристо-небесносини балони-самолети за децата, символизиращи нелегалните имигранти и чуждестранните престъпници, които партията иска да бъдат депортирани. Манифестът ѝ беше пълен с обещания да върне на германците гордостта и идентичността им, освободени от задължението да живеят с вечна вина за това, което нацистите са направили. Улрих Зигмунд, водещият кандидат, водеше кампания с лозунга "Alles ist möglich", което означава "всичко е възможно" Дори ако избирателите подозират, че това може да не е вярно, те изглеждат доволни да чуят някой да го казва и са достатъчно склонни да спрат да се съмняват в него. Това се потвърждава от проучванията на общественото мнение: 54% от всички избиратели казват, че AfD е "по-близо до тревогите на гражданите" от другите партии. 90% от поддръжниците на "Алтернатива за Германия" пък заявиха, че партията ще гарантира, "че ние, източногерманците, можем отново да се гордеем с постиженията си". Проучванията постоянно показват, че приблизително две трети от тях не се интересуват, че държавният клон на "Алтернатива за Германия" е определен като екстремистки. Почти девет от десет я смятат "по-скоро за партия на центъра". Най-поразителното е, че близо три четвърти казват, че смятат, че демокрацията и върховенството на закона са в опасност - но очевидно не от "Алтернатива за Германия". Това сочи към втората твърда истина на тези избори. Следвоенната политическа система на Германия е изградена със специфично разбиране за "борбена" демокрация, пълна с предпазни мерки, предназначени да предпазят малцинствата от тиранията на мнозинството и да гарантират, че никоя партия на радикалната десница никога повече няма да може да се доближи до властта. Ето защо вътрешните разузнавателни агенции официално са наречени "служби за защита на конституцията". При тази система центристките съперници на "Алтернатива за Германия" категорично я отхвърлиха и изключиха като антидемократична опасност за конституцията. И все пак този начин на провеждане на демократична политика достига своите граници, сега, когато една безсрамно радикално дясна партия е с ясна разлика най-популярната в страната и се приближава все повече до властта на регионално ниво. "Алтернатива за Германия" действа с различно определение за демокрация, мажоритарен подход, който възхвалява "волята на народа" и дава приоритет на етническите "биогерманци" и онези новодошли, които са възприели езика, културата и националната гордост на Германия толкова пълноценно, че възприеманата от тях "германскост" е по-дълбока от цвета на паспорта им. Партията характеризира усилията за нейното закриване не просто като нечестна игра, а като доказателство за един вид зараждаща се елитна "диктатура", потискаща законните желания на обикновения немски Volk или етнокултурна нация. В манифеста си цитира известната сатирична реплика на Бертолт Брехт за стария социалистически режим в Източна Германия, в която се заявява, че народът е загубил доверието на правителството и може би ще е по-лесно да се разпусне народът и да се избере нов. Това, според него, е последното хвърляне на зара за истинска демокрация. Има определени особености, които правят Саксония-Анхалт уникално податлива на тази линия на аргументация За разлика от други региони на бивша Източна Германия, като Бранденбург и Саксония, тя е неудобна и леко изкуствена географска конструкция с малко традиционно споделена идентичност. Избирателите ѝ никога не са формирали дълбоки връзки с която и да е конкретна партия или администрация след обединението на Германия - първо социалдемократите бяха доминиращата сила, след това християндемократите. Икономиката ѝ пострада непропорционално от високите цени на енергията и общия упадък на тежката промишленост, с ниво на безработица над средното за Източна Германия и леко свиване на реалния БВП миналата година. И все пак Зигмунд не е бил непременно сгрешил, когато е казал, че Саксония-Анхалт е само началото. Освен ако водещите партии не осъзнаят огромната мобилизираща сила на "Алтернатива за Германия" и мярката за справедливост в атаките ѝ срещу тях, това може да не е последният път, когато са потресени от нейния неконтролируем успех на изборите. Анализът е на Оливър Муди, кореспондент от Берлин за The Times.